Постинг
03.07.2007 17:19 -
начало
преди , когато започна всичко , бях едно от онези диви деца с цветно детство , , рани по коленете и невъзможна за сресване лятна коса ииии...седях си на най-ниския клон на черешата и гледах в слънцето. дядо се прибра от работа -"Не гледай в Слънцето!Ще..." - така се стреснах - не можех да издишам. и като всяко дете разбира се, на секундата отново погледнах Слънцето . беше си там , но се беше случило нещо - Слънцето беше синьо , невъзможен за описване искрящ син диск и...даже бяха повече от един - събираха се в причудливи форми, после се разделяха и пак...невероятно силен спомен - и сега мога да усетя болката от падането -бях забравила да дишам.
така се озовах в този нов "свят" - и не спирах да го изпробвам - сдържах дъха си и лошото понякога не се случваше , хубавото ставаше още повече...нямах насита да вдишвам цветя , пчели , ръцете на баба , дъжда...най-вече дъжда.
после пораствайки , открих почти невероятните възможности на това пространство без хоризонт , това време без посока - беше съвършенният начин да "видя" себе си , да огледам света наоколо , хората...да се опитвам да разбера...
и едва сега допускам в този вълшебен свят и другиго - ето - теб , и теб - непознати , близки , различни ...
и се случва нещо странно , като че сърцето ми се разширява , не в смисъла да става по-голямо или да бие по-силно , а като че допреди беше вълничка в езерце , а сега е една тиха и огромна вълна в океан...
пътувам ...и вече знам , наистина не съм една
така се озовах в този нов "свят" - и не спирах да го изпробвам - сдържах дъха си и лошото понякога не се случваше , хубавото ставаше още повече...нямах насита да вдишвам цветя , пчели , ръцете на баба , дъжда...най-вече дъжда.
после пораствайки , открих почти невероятните възможности на това пространство без хоризонт , това време без посока - беше съвършенният начин да "видя" себе си , да огледам света наоколо , хората...да се опитвам да разбера...
и едва сега допускам в този вълшебен свят и другиго - ето - теб , и теб - непознати , близки , различни ...
и се случва нещо странно , като че сърцето ми се разширява , не в смисъла да става по-голямо или да бие по-силно , а като че допреди беше вълничка в езерце , а сега е една тиха и огромна вълна в океан...
пътувам ...и вече знам , наистина не съм една
а колко хоризонта са ни нужни - за посока
а колко пътища - за да открием своя
а колко утрини и колко нощи
за да засвети тънката свещица на надеждата,
че УТРЕ , рожбата на ДНЕС ,
ще е желана както ВЧЕРА...
здравей! обичам вятъра в душата ти , благодаря ти за новите пространства ...:-)
цитирайа колко пътища - за да открием своя
а колко утрини и колко нощи
за да засвети тънката свещица на надеждата,
че УТРЕ , рожбата на ДНЕС ,
ще е желана както ВЧЕРА...
здравей! обичам вятъра в душата ти , благодаря ти за новите пространства ...:-)
Хубаво амплоа и установяване на себе си. Метафората с океана е много силна -Всички сме капки, а кога ще станем океан! Всички търсим любовта ,а ако започнем да се обичаме всички заедно и излъчваме и даваме на всеки, да вземе от искрата и!
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 874